Загиналите деца са погребани. Пострадалите, слава богу, бяха изписани наскоро от "Пирогов". Това слага началото на два процеса, характерни и печално традиционни за нашето общество: извличането на дивиденти и забравата. Впрочем, първият беше в ход още в разгара на събитията- експресни посещения на политици на мястото на събитието, изказвания, показно присъствие по болниците. Процесът ще продължи още известно време - ще бъдат проверени дискотеките, някои ще бъдат затворени, ще наблюдаваме известно време агонията на разследването на управителя на клуб "Индиго"; медиите , най-вече вестниците, ще се опитат максимално да използват темата, докато още е актуална, за да увеличат читателите си, а пък родителите няма да пускат децата си на дискотека....
Тези дни в."24 часа" излезе с идеята за паметник на загиналите деца, а също и с анкета какво да се направи, за да не бъде забравено трагичното събитие /"24 часа", 28.12.2001/. С риск да бъда обвинена в непочтителност към трагедията, смятам такава идея за неуместна. Не защото децата не го заслужават. А защото нашите, живите деца заслужават нещо по-добро за в бъдеще. Идеята за паметник е типично по български грандоманска, ефектна на пръв поглед.... и напълно безполезна. Да се направи паметник е сравнително просто. Ще се намерят и пари, и майстор,който да го направи. Другото,обаче, е несравнимо по-трудно- постоянни усилия и ефективни мерки, които да направят този и подобни инциденти по-малко вероятни занапред.
Колкото до забравата, при нас тя си съществува перманентно.Спокойно може да се каже,че едно събитие у нас се забравя още преди да се е случило,защото това са нашите защитни механизми,чрез които се предпазваме от реалността. Доказателство за този феномен са отворените дискотеки, които продължиха да работят дори след като всички вече знаеха какво се е случило в София. Ако за американците е жизнено важно да покажат след една трагедия, че са заедно,че са единни, че са сплотени в нещастието (не случайно те спонтанно се събраха още първата вечер в Ню Йорк след ужасяващия атентат), то за нас като че ли важното е да покажем,че лошото се е случило на друг.
Аз бих предложила няколко съвсем простички, и доста по-прозаични начини поне да започнем нещо да правим в тази насока:
- да се задължат всички управители на дискотеки да изградят пред входовете на заведенията зигзагообразни метални заграждения, при които посетителите ще бъдат принудени да се нареждат на опашка един след друг и няма да могат да образуват голяма компактна маса.
- да се забрани на учители да организират тържества за учениците в такива заведения, дори с тяхното присъствие и в ранен час.
- да се въведе единен стандарт за откриване и функциониране на дискотеки и увеселителни заведения, който обаче да бъде наблюдаван постоянно, а не със случайни спорадични акции.
- родителите да се отърсят от измамното чувство за безопасност, което може би носят от по-младите си години, и да проумеят,че поне на този етап обществото като цяло и светът извън дома не са в състояние да защитят децата им, нито да се погрижат за тяхната безопасност. Това е и ще си остане задължение на техните родители. Повече контрол, повече близост с децата ни, повече грижа за свободното им време. А също и по-голяма ангажираност те първи да нададат тревога, ако открият, че децата им посещават необезопасени или неподходящи места- не само вкъщи, но и пред обществото.
Нека поне след тази толкова тъжна случка веднъж да съградим паметник не от камък, а от делата си; от тихото, упорито постоянство, което дава най-голям резултат; от най-сетне пробудената съвест и желание за единни усилия.
29.12.2001